Наскоро намерих старият си телефон. Не този, който съм ползвал до преди година, а този, който съм ползвал когато бях на 14 – Sony Ericson k600i (да, толкова съм стар). Mиниатюрен, с 240p дисплей, с физическа клавиатура от цифри, на която трябва да набереш 666-55 за да получиш "ok" ; класически candybar phone
Отне известно време докато намеря батерия (не-изненадващо, старата се беше надула и отказваше да се зарежда) и си припомня защо спрях да го ползвам на времето – дисплейът му работеше на 50% (за щастие работеше равномерно на 50% - всеки втори ред), но в някои случаи изобщо не показваше нищо.
Fun fact – старите телефони изобщо не тръгват, когато нямат SIM карта. Но предвид, че тогава SIM картата беше единственият начин да имаш някаква истинска свързаност (без Wifi, отвратителен Bluetooth) е може би разбираемо.
След известен брой опити успях да го подкарам и бях в екстаз – чувствах се като археолог, който току-що е разкрил входа на древна гробница – тръпнещ в очакване да разбере тайните на забравена цивилизация.
Беше bitter-sweet момент - успях да възстановя половин дузина снимки, плейлисти и SMS-и.
Самото възстановяване отне доста време, като по-голямата част беше борба с драйвъри, писани екслузивно за 32-битови версии на Windows и подкарването на придружаващият телефона data кабел, който се рушеше от годините.
Note: Тази борба беше абсолютно ненужна и единственото, което свърши някаква работа за data recovery беше Bluetooth-a 😸.
Прехвърлянето на SMS-и върху SIM карата ги премести вместо да ги копира, като на всичко отгоре им смени датата на получване/изпращане с текущото време. 🤦♂️
Второто (и може би по-ценно) нещо, което излезна от тази случка беше съвсем неочаквано. В един момент, брат ми ме видя и попита:
“Защо изобщо го ровиш този телефон?”
До този момент не се бях замислил - първичната ми реакция беше тази на дете с опакован подарък в ръцете. За мен това бе възможност да погледна назад във времето и да видя човекът, който съм бил. Даде ми възможност да преценя себе си много по-добре от колкото бих могъл, ако просто бях разгледал албум със снимки.
Музиката която съм слушал, проблемите, които съм споделял с приятели, начинът по който съм се изразявал – всичко помогна да преценя миналото си аз и да видя пътя, който съм извървял.
Водете си дневници. Записвайте влогове. Допълавйте физическите си спомени не само със снимки, защото:
“Най-бледото мастило е по-силно от най-острият ум.”
– Китайска поговорка